За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Не виждах повече нищо, не чувах повече нищо. Хага сан ми приказваше, момичетата нещо ми приказваха, Иван приказваше, а аз бях изплашен…
Поисках да излезем навън. Хага сан уважи молбата ми. Момичетата се наредиха в една редичка — прави, еднакво високи, по чисти бели чорапки, минахме край тях, поклониха се на всеки от нас, на всички ни заедно и останаха назад…
Беше още рано — нямаше десет часа вечерта.
— На тебе к’во ти стана? — попита ме Иван, докато на изхода на хотела другата част от прислугата вече ни се покланяше.
— Не знам — казах, — за момент се усетих като това борче — стиснат, свързан с въжета и върви, с кърпа в устата — принуден да не раста, да не приказвам, да не дишам, да съхна и да се смалявам. Това ми стана…
— Защо толкова преживяваш тия работи? Гледай само и пиши в бележника си! Нали затова си дошъл…
После няколко пъти ги виждах тези борчета — по витрини, в цветарски магазини. Моето чувство към тях си остана чувството на угнетен до дън душата си човек, на човек уплашен.
Вън тайфунът нито истински още беше дошъл, нито си бе отишъл. Черно, излъскано до блясък такси, и с отворени врати и ни чака. Кога го е повикал Хага сан, кога е дошло — чакало ли ни е, гейшите ли са се погрижили предварително — тия работи с организацията в Япония никога няма да ги разбера. Ха ти потрябвало нещо, ха си споменал — всичко си идва на мястото: без напъни, без усилия, без бакшиши. И най-важното, без да виждаш запъхтени, и попотени хора. Как става, кога става, защо става — чисто японски секрет, чието разгадаване, според мене, пак е там — в святото усещане, че работа ли е, трябва да се работи, а не да се заобикаля. Преди всичко култ към работата, към самата работа или труда, а след това — към резултатите от него. И това е, струва ми се, една от мистиките на Япония, които за себе си успях да разгадая. За нас, българите, тази работа с работата стои малко по-иначе, че дори тъкмо обратното. Ние също обичаме да говорим за работата, също се правим на работни — само че нас, както изглежда, повече ни интересуват кярът, файдата, парите, печалбицата… Японците имат много повече от нас и много по-истински са се преклонили пред оная стара и забравена, че дори станала за смях у нас поговорка: „Залудо работи, залудо не стой…“
Кой и къде вече в страните на зрелия социализъм ти вярва в смисъла на това „за̀лудо работи“?…
Хага сан се настанява отпред в таксито, ние — на задната седалка. Вратите се затварят сами, с бутони, които натиска шофьорът. Тъй се и отварят… Оглеждам дантелите, о които трябва да облегна главата си, и бялата колосана покривка, на която съм седнал. Всичко е бяло вътре — бяло и чисто. Не мисля, че някой преди нас е седял на тези бели седалки и на тия дантелени облегалки е облягал главата си. Всъщност, за първи път се качвам в японско такси и питам със скептичния български въпрос:
— Тоя — викам, — с това такси съвсем смята да ни накара да си глътнем езика тая вечер…
— Това си е най-обикновено такси — отвръща Иван.
Когато сме изненадани много, ние, българите, псуваме. Това е един начин, по който изразяваме възхищението или изненадата си. Като сме на лов и, да речем, видим един голям заек да изскочи, вместо веднага да се прицелим, първо извикваме: — Ега ти заека!… — и тогава вдигаме пушката…
Същото правим ако прочетем хубава книга. Така е и когато видим например по софийските улици или по алеите на Черноморието скъпа и много елегантна кола. Заставаме отпреде й, цъкваме й, казваме своето възхищение чрез същото това „Ега ти“. Направете си опит, ако имате някоя хубава позната, накарайте я една топла майска или юнска вечер, когато по площад „Славейков“ е пълно с айлякчии, да застане на спирката на трамвая и слушайте, в колко разновидности ще чуете това възхитително признание, това най-българско изречение. Даже и децата ни вече по този български начин си казват кое им харесва, кое ги възхищава. „Ега ти…“ и по телевизията вече никой не се съмнява, че прави нещо нередно, ако го изрече… И в едно училище като отидете, ще чуете същото, когато ученикът в девети клас иска да каже колко умен е математикът и колко е хубава младата учителка по български език…